Днес споделям с вас лични размисли и страсти по една тема, която напоследък е особенно актуална и която ми е особенно близка – менталното здраве и благосъстояние.
Знам, че за много хора незабавната асоциация с този израз се свързва с различни клинични състояния, психични разтройства, „лудост“ и прочие, с които никой от вас вероятно (и за щастие ) не се идентифицира. Не за това ще говоря, а за хроничното ментално състояние, в което значителна част от днешните хора се намират без дори да подозират. То е дотолкова част от съвременния ни живот, че неговите симптоми са трудно забележими или не биха предизвикали притеснение тъй като се възприемат като неизменна и „нормална“ част от модерното ни ежедневие.
Говоря за постоянния ментален junk food, с който се храним ежедневно и който неизменно влияе на психичното, емоционалното и физическото (да, физическото) ни благосъстояние. И не, не визирам (само) безкрайното скролване в социалните медии, което ни залива с избрани парчета от така интересна и стимулираща, но в действителност абсолютно безполезна информация.
Ако социалните медии бяха храна, със сигурност щяха да са зрънчо.
Говоря за безумното количество информация, на което се подлагаме доброволно всеки ден. Говоря и за автоматично генерирания монолог, който водим наум почти безспирно от момента, в който се събудим сутрин, до момента, в който си легнем вечер…а понякога и след това.
Попитайте се следното:
- Кога за последно се чувствахте добре да останете насаме със себе си без да правите абослютно нищо – без телевизия, без телефон, без някакво друго разсейващо средство, без книга дори? Just me, myself and I
- Кога за последно се наслаждавахте, бавно, на храната, която ядете?
- Кога за последно спряхте по средата на натоварен ден и се попитахте „Как се чувствам? Имам ли нужда от нещо?“
- Кога за последно спряхте по средата на натоварен ден и се огледахте какво има около вас?
- Кога за последно сте се заглеждали отблизо в линиите на дланите си или в цветето, за което се грижите вкъщи?
- Колко от десеките/стотици задачи, които вършите всеки ден вършите автоматично без да се замислите? С какви движения измихте зъбите си тази сутрин?
Ако не можете да си спомните или е било сравнително отдавна, е, за повечето от нас важи същото. Задайте си въпроса „Къде съм бил тогава в тези моменти?“.
Къде бяхте докато ядохте обяда си на крак в дупката от 15 минутки между срещите ви днес, в които дори успяхте да си уговорите среща с приятели и да проверите какво ново има в Facebook, Instagram и Pinterest? А какъв беше вкусът на храната?
Може би все пак „лудост“ е правилната дума за това, което се опитвам да опиша.
Дали не станахме просто аватари на самите себе си? Кога започнахме да гледаме без да виждаме, да слушаме без да чуваме и да сме някъде без да присъстваме?
Казвам всичко това, не защото искам да убедя някого, че нещо не му е наред или, ако случайно вече си го мисли, защото имам някаква тайна рецепта от типа „5 стъпки…“, която да ви споделя. Казвам го, защото смятам, че е важно да говорим открито за това, без задръжки и да признаем пред себе си, че май наистина имаме проблем. Казвам го, защото най-важната и първа стъпка да се справиш с един проблем е да го осъзнаеш. И освен всичко останало го казвам, защото аз самата страдам от тази хронична болест на днешния човек.
Не планирах да завърша този пост в стил сбирка на анонимните алкохолици. 
Е, грижете се за себе си и внимавайте какво „ядете“.