„…98…
…99...
…100!
Кой пред мен,
кой зад мен,
кой на три крачки от мен,
три пъти подред брои!
Отварям аз очи!“
Kолко забавна беше играта на криеница, когато бяхме деца! Къде ли не се навирахме само и само да не ни заплюят и да се наложи да търсим всички останали в следващата игра! И колко вълнуващо беше да се измъкнем умело от погледа на търсещия и да стигнем първи до базата!
Замисляли ли сте се, че криеницата е една от онези игри, с които всички ние сме се забавлявали часове наред, без значение в коя част на света сме се родили или колко поколения ни разделят? Нейнатa история може да бъде проследена хилядолетия назад и е може би едно от онези неща, които са неразделна част от нас самите като вид. Има нещо наистина специално в играта на търсене и намиране, което я прави универсална в толкова много различни култури и епохи.
Някои философи казват, че самата Вселена, играе на криеница със себе си чрез нас, изживявайки се от различни гледни точки, през очите на всеки един от нас. И защо не? Вселената би била едно безкрайно скучно място, ако нямаше кой да я наблюдава и изследва с любопитство и възхищение. Да я търси и намира!
А вероятно това е прекалено егоцентрична мисъл. Все пак кои сме ние да се наричаме откриватели на Вселената?! Та ние дори себе си не познаваме!
А може би просто играта на криеница вече е започнала – скрили сме се от самите себе си!
И не ни остава нищо друго освен да играем тази игра на търсене на изгубения си аз и рано или късно да намерим този човек.
Но това не винаги е толкова лесно!
Понякога вървим в обратната посока, отдалечавайки се още повече от човека, който дълбоко вътре в нас сме. Забравяме го дори още повече. Скрил се е добре! Не знаем къде е и как да го намерим!
Може би спираме да го търсим, защото играта вече не ни е интересна, а може би дори сме забравили, че изобщо е имало игра.
И продължаваме да се отдалечаваме, докато Вселената не поеме нещата в свои ръце – рязко сблъсквайки фалшификата с нашето истинско аз.
„- Ето ме! Пу за мен!„
Друг път се познаваме достатъчно добре и бързо осъзнаваме, когато сме сбъркали посоката. И тогава е лесно да видим издайническите знаци на подутината на завесата, зад която сме се скрили.
„- Виждам те! Пу за теб!“
А понякога получаваме подсказки за посоката под формата на доброжелателни съвети.
„- Суджук, идвай тук!“
„- Салам, стой си там!“
А когато сами усетим, че играта е стигнала прекалено далеч, понякога решаваме да дадем право на нашата истинска същност сама да излезе наяве и да заеме полагащото ѝ се място:
„- Царски път до 10, 9, 8, 7…“
И когато най-накрая се намерим…
Нали не мислиш, че играта приключва?
Позна! Твой ред е да се криеш!
Наистина, какво е животът освен една непрестанна игра на криеница със самите себе си, в която продължаваме да се крием и намираме малко по-малко всеки ден?
„Трябва да се изгубиш, за да се намериш.“
Уилям Дефо
1:1