Бърнаутът не идва изведнъж – не поразява като мълния в гората, която оставя в сърцевината на дървото пропукана димяща рана. Той е огън без дим – жар, която тлее с месеци и изпепелява бавно…и твърде често остава незабелязан, защото въпреки натрапчивото парещо усещане, все пак си на краката си. Дори може сам да се похвалиш колко силен и невъзмутим си, колко упорито следваш целите си. Всеки ден ставаш, бориш се, изправяш се пред безброй предизвикателства и успяваш – въпреки умората, въпреки усилията, които ти коства, въпреки понякога обземащото те чувство, че в нищо от това няма смисъл. Наричаш тихият пожар, който заплашва да те изпепели, страст, амбиция, плам… Гориш! Защото ти не си се предал там, където много други са… Носиш гордо званието „перфекционист“, „go getter“. Та не е ли повод за гордост?!
И това продължава достатъчно дълго, докато безсмислието бавно те преврща в циник, а умората вече не е знак за това, че смело напредваш по пътя към целите си, а затвор, от който не можеш да избягаш, защото вече ти е трудно да си спомниш какви точно бяха те, защо са ти притрябвали и дали не трябваше да се чувстваш по различен начин приближавайки се към тях. Както ти е трудно да си спомниш доста други неща – като безкрайният списък със срещи и задължения, колко е шест по осем или какво по дяволите ти говори човекът срещу теб и защо изобщо ти пукаше in the first place…
И вече не ти се тананика по пътя натам, защото ти коства цялата сила, която притежаваш, да направиш всяка следваща стъпка… Но ти все пак продължаваш… Та нали си онзи силен човек, който винаги успява да достигне целите си? Не можеш да се предадеш, не и сега, не и след толкова много усилия… Та нали толкова много хора разчитат на теб? Ти не би ги предал, не би ги изоставил…Как би се погледнал в огледалото, ако се откажеш сега?…не е ли това предателство към човека, който винаги си вярвал, че си…не, трябва да продължиш…
СПРИ!
….понякога най-добрият начин да продължиш напред е да спреш.