Буболече-лече,
мъничко човече,
тези малки пръсти
колко са чевръсти
пакости да правят,
щуро да играят.
Тези сладки бузки
мама да ги схруска,
баба да ги щипне,
тати да усмихне.
Тез’ крачета бързи
винаги са първи
да тропкат по земята,
да тичат със децата.
Тез’ ушенца златни,
ех, ще ги изпапкам –
чуват, но за кратко –
пак не слушат татко..
Таз’ главица умна
тичам да целуна.
че муцунката прекрасна
бърза да порасне!
С косичка по челото разпиляна
от нежната милувка на мама,
сънува вече малката главичка.
Спи, слънце мое ти обично!
Алени, притворени устенца,
разцъфнали като цветенца,
нашепват тихо днешните игри.
Спи, мое малко бебе, спи!
Ръчичките обгърнали са мама.
Отпуснали са всяка грижа тамо.
В прегръдката си топла го облече..
Сънувай сладко, мъничко човече!
На клепките тъй морни, натежали,
спокойствие блажено е изгряло.
И щастието тук гнездо е свило.
Спинкай кротко, ти детенце мило!
Цъфти!
Издигаш се от тъмнината,
към светлината се пресягаш.
Цъфти!
Самотата беше твоят спътник,
а тишината твой довереник.
Цъфти!
Покажи се на света!
Нека света ти се разкрие!
Цъфти!
Защото да споделяш своя парфюм
е твоето призвание!
Защото красиво цвете
е това, което си!
Ще поема дъх – докрай! – и заричaм се,
че ще си струва!
Ще напълня дробовете си
със вДЪХновение.
Ще взема този дъх със мен
на най-чудните експедиции,
където ще се притаи от дивни гледки!
Ще го смутя с погледа на нова любов,
за да се задави за момент от вълнение,
а после да се изчерви и да се засмее.
Ще разсмивам този дъх,
така че стомаха да го заболява от вдишване
на пресекулки и прехлъцвания.
Ще бягам от него така бързо,
че да му е трудно да ме стигне,
и да му трябват няколко минути да навакса.
А по-късно вечерта
ще го сгушвам под завивките
и ще го приспивам със собствената му мелодия.
Понякога ще го давя в река от сълзи,
така че течението й да го носи,
ту под водата, ту отгоре,
и да усеща, че следващата глътка не е обещана…
(но тя винаги ще идва)
Ще му давам слънце след дъжда,
за да усеща уханието си по мокрите павета
и натежелите от капки корони.
Ще го разхождам в снега,
а студът ще му рисува портрети,
които да му напомнят,
че някога е бил зимна вихрушка.
Ще вдишвам любовта на всички споделени мигове,
до които се докосва,
а после ще го дарявам на всеки,
който стане част от моето дихание.
Ще му дам да изпита всичко,
а когато стане време,
ще го пусна да се върне щастлив
там, откъдето е дошъл.
Не ми е нужно
обяснение
за цветовете на
дъгата!
Не ми е нужно
уравнение
да ми разкрие
тайната.
Не ми трябва
да я снимам
и на стената
да я окача.
Не ща и
доказателство!
Беше там,
а няма я сега.
Сърцето ми накара
от радост да трепти
и това ми стига
да знаем аз и ти!
Ние сме като две Вселени,
вплетени в една и съща тъкан,
без да знаем за съществуването един на друг.
Но веднъж на хиляда години,
ето че звездите се подреждат
и сега можем
да надникнем в нашите светове.
…
Ти си стихотворение,
чиито думи не се римуват
и все пак тече толкова гладко.
Ти си стихотворение,
което може никога да не довърша,
но носи нов смисъл
при всеки следващ прочит.
Ти си стихотворение
само от няколко думи…
…,но което казва толкова много.
Ти си стихотворение,
което може никога да не разбера,
но винаги ще чувствам!
По пътя, наречен „Аз и Ти“
видях пътека, която искам да изследвам,
а ти видя задънена улица.
Със сигурност си бил прав.
Сам изгради тази тухлена стена.
Нямам време, опасявам се,
твърде съм заета.
Няма време за губене –
всички дати вече взети са!
….
Виж се само!
Смехът сияе така прекрасно на устните ти!
Радостта блести ярко в очите ти!
Любовта ти стои толкова добре!
Продължавай да я носиш.
